Интервю - Дайджест-интервю
Сливенската Митрополия: Монахиня въвежда ученици в православиетоИнтервю с монахинята Ксения, бившата журналистка  Димитрина Станева, публикува днес на сайта си Сливенската Света Митрополия. Интервюто е публикувано без промени и съкращения.
 
 
Часовете по религия в някои бургаски училища се отличават с нещо наистина забележително – в тях преподава истинска монахиня. Монахиня Ксения все още е позната в града със светското си име Димитрина Станева – дългогодишен журналист и водещ на над двеста предавания на църковна тематика. Въпреки че е потънала във вътрешно съзерцание и е дала монашески обет, тя се занимава с деца и преподава вероучение на учениците. Може ли духовното и светското да вървят паралелно в живота на една монахиня и води ли това до вътрешен конфликт… За това и за други духовни и светски неща, споделя монахиня Ксения.
 
- Кога и как започна преподавателската ти дейност по религия?
- Започнах да преподавам през 2000-та година в три училища – СХЕУ „Св. Св. Кирил и Методий”, СОУ „П.Р. Славейков” и в СОУ „Христо Ботев” в кв. „Победа”. Докато следвах богословие във Велико Търново и бях във втори курс ме срещна отец Захарий Дечев, и ми каза „Вие защо изобщо учите това след като не преподавате”. Това ми въздейства дълбоко, стимулира ме и започнах да преподавам. Беше ми много трудно, тъй като все още не бях завършила, а педагогика и методика се учат през последните семестри. Религия е нов предмет, трудно се възприема от родители и ученици, беше ми много трудно. Въпреки това аз преподавах с много голяма любов и няма да забравя очите на децата – как стоят по местата си и гледат с тези чисти очи… като бездънни кладенци, като звезди. В тях има нещо небесно, ангелско…докосваш се до техните сърчица и виждаш как попиват жадно, жадно Божият закон. Имаш усещането, че летиш, защото посяваш едно семенце и гледаш как невидимо Бог прави то да расте. Неописуемо чувство! И точно заради това аз преподавах, независимо от многобройните трудности. Срещата с децата всъщност бе най-големия стимул през всичките тези години.
 
- Предишната ти професия е журналист. Работила си това в продължение на много години. Разликата между тези две поприща – журналистиката и религията, ми се струва голяма…
- Винаги съм пишела стихове и разкази, мечтаела съм да бъда журналист. Въпреки това моето първо образование е в Полувисшия институт по Международен туризъм. Нашите кадри бяха подготвени за групов туризъм от страните от бившия източен лагер И в един момент, когато се промениха нещата в България през 89-та година, тези групи изведнъж секнаха и аз трябваше да правя нещо друго, да избера друга професия. По същото време – през 93-та година, в Бургас започнаха да излизат нови печатни издания и реших да опитам да стана сътрудник на едно от тях. Става дума за „Черно море-юг”. Не исках нищо повече. Но редакторът Евдокия Симеонова ме хареса и ме назначи направо на работа. И така започнах и работих 12 години като журналист. В същото време моите духовни търсения не преставаха. Всъщност станах вярваща на 30 години и в продължение на 7-години изучавах много и различни религии… докато стигнах до православието. И тогава станах студентка по богословие във Велико Търново, благодарение на отец Захари Дечев, който много настояваше да уча и ме въведе в православието. С негова помощ започнаха да ми се отварят очите и познах истинското христово учение. Започнах да уча с мисълта, че това образование ще бъде допълнение към моя духовен живот и че ще бъде на второ място след професията ми журналистика, която много обичах и продължавам да харесвам.
 
- Как реши да обърнеш живота си в диаметрално противоположна посока и да изоставиш професията си?
Колкото повече напредвах в учението, толкова повече разбирах, че не мога да съвместя двете неща. Трябваше да избера едно от двете, защото и двете изискваха пълно отдаване. Започнах да мисля да изоставя журналистиката когато осъзнах, че подходът между двете сфери е съвършено различен. Като журналист ти търсиш слабостите, слабите места, неволно влизаш в ролята на съдник, докато християнският морал изисква точно обратното. Според християнската етика ти трябва да търсиш доброто в другите, не да ги осъждаш. Християнският начин на живот е свързан с работа върху себе си, върху изцелението на собствената си душа. А ние сме толкова грешни, колкото дори не си представяме. Така у мен се породи вътрешен духовен конфликт, постепенно започнах да се отдалечавам от светската журналистика и да пиша на църковна тематика. Станах известна с материалите си, свързани с вярата. Спечелих един проект към фондация „Покров Богородичен” за серия от телевизионни предавания и част от тях реализирах в ефира на телевизия СКАТ, другата част направих в Рент телевизия. После в ТВ Микс над година вървеше предаването „Нашата вяра”, по-късно - „Светлина дойдох”. Вероятно имам над двеста предавания на тази тема. Но постепенно стигнах до момента, в който пожелах напълно да се оттегля от света, да отида в манастир и да се посветя изцяло в служба на Бога. Но едновременно с това държах да запазя и преподавателската си работа, защото я смятам за изключително необходима.
 
- С какви трудности се срещна по време на преподавателската си дейност?
- Учителският колектив в по-голямата си част ме приема с уважение и разбиране, но не се отделя нужното внимание на този предмет. Това е по простата причина, че той е извън учебната програма, идва в тежест на децата, преподава се на обяд. Има отказали се деца, защото или е пред-час, или след-час. Самите учители те приемат с уважение, но няма как да ти помогнат. Освен ако не е преподавател, който е изключително вярващ човек. На такива хора попаднах аз. Благодаря много на Мария Иванова и Желязка Казакова в СОУ”Константин Петканов” и на Петя Пачелиева в ОУ „Елин Пелин”. Това са двете класни ръководителки, които много ми помогнаха за образуването на групи. Те много настояваха пред своите ученици да изучават религия. Техните класове идваха компактно, целите, присъстваха и деца от турски произход. Така че е много важно как ще те посрещнат учителите, класните ръководители. Те са по цял ден със своите класове и имат влияние върху децата, имат и контакти с родителите. Изключително важно е и съдействието на самия директор, да осигури кабинет и да направи графика удобен за децата и преподавателя.
Държавата отдавна трябваше да вземе мерки православното вероучение да се въведе, ако не като задължителен предмет, поне като задължително избираем. Цялото общество отчита само за себе си, че е жестоко деморализирано, отчита липсата на нравствени ценности и критерии, на ценностна система. С много голяма болка и огорчение чувам по телевизията или радиото различни дискусии, на които канят психолози, родители, преподаватели, ученици, но много рядко канят свещеник, духовно лице. През вековете християнството е доказало, че именно това е ценностната система, необходима за човека, за неговото преобразяване към добро и за преобразяване на цялото общество. Чудя защо се мислят най-различни мерки – наказателни, ограничаващи, репресивни за възпитанието на децата, за „вкарването им в пътя”, вместо да се работи отвътре върху тяхната душа. Това е пътят. Смятам, че с нашата преподавателска работа ние правим точно това и внасяме християнският морал в обществото по този начин. В момента децата се възпитават в невъздържаност, родителите се стремят да задоволят всичките им капризи и материални потребности. В това няма нищо лошо, християнството не е враг на това, но когато се акцентира само върху това и не е изградена ценностна система, детето се превръща в егоист и консуматор. А християнството възпитава по обратен начин детето – във въздържание, послушание, кротост, в прошка, в любов, в себераздаване, в себежертване. Само така могат да се изградят ясни критерии за добро и зло и обществото ще стане по-добро.
 
- Как живее един монах сред светските среди, това не води ли до вътрешен конфликт? Не трябва ли онзи, който се е обрекъл в служба на Бога да бъде далече от светската суета?
- Когато Негово Високопреосвещенство Сливенският Митрополит Йоаникий, когото безкрайно уважавам и на когото съм дълбоко признателна за духовните му грижи към мен, прие да ме постриже в монашество, той уважи желанието ми едновременно да служа на Бога в манастир и да преподавам религия. Но така се случи, че се разболях и трябваше да бъда зимата у дома си. Но наистина ми е трудно, монахът бяга от света не защото мрази хората, а за да се вглъби в молитва, за да може отделяйки се от света да се моли за него. Но отделяйки от света да живее по други, християнски закони. Наистина когато живея сред хората у мен се поражда един вътрешен конфликт… но ме крепят детските очи.
 
Монахиня Ксения е сестра на манастира „ Рождество на пресвета Богородица” край с. Кабиле, Ямболска община, уточнява още сайтът на Сливенската Света Митрополия.

< Предишна   Следваща >

Последна промяна ( Вторник, 25 Август 2009 09:30 )